19 юли! Как болезнено се свива сърцето ми, като си спомня тази ужасна дата! Как настръхвам, като си представя страхотиите, прекарани този ден!...

   Тогава аз бях на 7 години. Помня като днес онзи хубав, ясен, горещ юлски ден. С по-големия си брат Стефана спускахме хвърчило. При нас имаше още много други деца. Хвърчилото се спускаше на широкия пред нас път. Отиде да го спуска Колю Митев, връстник на по-големия ми брат. Но какво стана изведнаж! Нещо падна като светкавица пред Коля, задимя, тресна и горкият Колю падна на 50 крачки далеч от нас. Ужасен гръм се разнесе. Това беше първият топовен гърмеж. Ние избягахме до дома. Колко такива гърмежи последваха един след друг! Изплашени, ние се втурнахме у дома. Къде са мама и тате? Няма ги, пръснали се да ни търсят. Те скоро се върнаха успокоени и всички заедно отидохме да гледаме от една висока съседна къща как се хвърлят топовете от Берекетската могила. Там имаше още много хора също да гледат. Как лицата им прежълтели и посърнали. Вижда се, че работата не ще да е отивала на добре, защото баща ни скоро ни хвана за ръце, повика майка ни и чрез съседната врачка бързо отидохме у дома. Подир едно малко съвещание тате и мама решиха да отидем по-навътре в града, понеже нашата къща се намираше почти на южния край на града. Излязохме на улицата всички - баща ни, майка ни, по-големият ми брат, аз и още едно по-малко братче, носено от майка ни, защото не можеше да върви, макар и да беше на 4 години. Каква навалица по пътя! Всички прежълтели. И бягат нагоре. Викове, охкания! Майки търсят децата си. Бащи тичат да търсят жените и децата си! Стигнахме до мегданя на черквата "Св. Никола". Аз цял потънах във вода. Не беше малка горещина. Часът имаше 11 преди обяд. Навалицата беше непроходима. Влязохме в една приятелска на баща ни къща, разположена на източната част на мегдана, в къщата на Деча Георгиев.

   Чудна работа! Сам домакинът със синовете си товари кон и се готви да бяга, а баща ни ни остави тука със заповед никъде да не мърдаме. По едно време чух бай Дечо като каза на баща ни:

   "Иванчо, бягай. Друго спасение няма!" И продължаваше трескаво да товари коня си.

   "Къде ще бягате!", пита баща ни. "Там ще ви достигнат и ще ви избият. А ако е съдено да ни колят, то и тука, и там все едно е. По-добре тука. Нека се покажем мирни граждани".

   Баща ми се е надявал на пословицата: "Покорна глава сабя я не сече". Бай Дечо не ни чуваше, той продължаваше да товари коня си.

   Нима ще ни колят? Аз се разтреперах. Бях виждал дотогава само кокошки как се колят. Нима нас като кокошките? Зъбите ми затракаха. Топовете продължаваха да гърмят...
Кървавият 19 юлий 1877 година - геноцид в Стара Загора!

Спомени на дете за старозагорското клане

(Публикувани в старозагорското сп. "Надежда" през 1900 г.)

19 юлий 1877 година! Как болезнено се свива сърцето ми, като си спомня тази ужасна дата! Как настръхвам, като си представя страхотиите, прекарани този ден!...

Тогава аз бях на 7 години. Помня като днес онзи хубав, ясен, горещ юлски ден. С по-големия си брат Стефана спускахме хвърчило. При нас имаше още много други деца. Хвърчилото се спускаше на широкия пред нас път. Отиде да го спуска Колю Митев, връстник на по-големия ми брат. Но какво стана изведнаж! Нещо падна като светкавица пред Коля, задимя, тресна и горкият Колю падна на 50 крачки далеч от нас. Ужасен гръм се разнесе. Това беше първият топовен гърмеж. Ние избягахме до дома. Колко такива гърмежи последваха един след друг! Изплашени, ние се втурнахме у дома. Къде са мама и тате? Няма ги, пръснали се да ни търсят. Те скоро се върнаха успокоени и всички заедно отидохме да гледаме от една висока съседна къща как се хвърлят топовете от Берекетската могила. Там имаше още много хора също да гледат. Как лицата им прежълтели и посърнали. Вижда се, че работата не ще да е отивала на добре, защото баща ни скоро ни хвана за ръце, повика майка ни и чрез съседната врачка бързо отидохме у дома. Подир едно малко съвещание тате и мама решиха да отидем по-навътре в града, понеже нашата къща се намираше почти на южния край на града. Излязохме на улицата всички - баща ни, майка ни, по-големият ми брат, аз и още едно по-малко братче, носено от майка ни, защото не можеше да върви, макар и да беше на 4 години. Каква навалица по пътя! Всички прежълтели. И бягат нагоре. Викове, охкания! Майки търсят децата си. Бащи тичат да търсят жените и децата си! Стигнахме до мегданя на черквата "Св. Никола". Аз цял потънах във вода. Не беше малка горещина. Часът имаше 11 преди обяд. Навалицата беше непроходима. Влязохме в една приятелска на баща ни къща, разположена на източната част на мегдана, в къщата на Деча Георгиев.
Чудна работа! Сам домакинът със синовете си товари кон и се готви да бяга, а баща ни ни остави тука със заповед никъде да не мърдаме. По едно време чух бай Дечо като каза на баща ни:

"Иванчо, бягай. Друго спасение няма!" И продължаваше трескаво да товари коня си.

"Къде ще бягате!", пита баща ни. "Там ще ви достигнат и ще ви избият. А ако е съдено да ни колят, то и тука, и там все едно е. По-добре тука. Нека се покажем мирни граждани".

Баща ми се е надявал на пословицата: "Покорна глава сабя я не сече". Бай Дечо не ни чуваше, той продължаваше да товари коня си.

Нима ще ни колят? Аз се разтреперах. Бях виждал дотогава само кокошки как се колят. Нима нас като кокошките? Зъбите ми затракаха. Топовете продължаваха да гърмят...

През февруарий 1878 г., когато Русия окончателно надви Турция, ние се завърнахме от пленението. Тъмно в зори, през един февруарски ден, стигнахме до града. Какво сърцераздирателно зрелище представляваше изгорелият град с щръкналите си голи зидове! Връщаха се около стотина жени с нас. Плачът и риданията на тези сироти нямаха край. За отчаянието нямаше утешение! Едни други се заливаха с вода, за да се свестяват...

Спомени на дете за старозагорското клане

(Публикувани в старозагорското сп. "Надежда" през 1900 г.)

19 юлий 1877 година! Как болезнено се свива сърцето ми, като си спомня тази ужасна дата! Как настръхвам, като си представя страхотиите, прекарани този ден!...

Тогава аз бях на 7 години. Помня като днес онзи хубав, ясен, горещ юлски ден. С по-големия си брат Стефана спускахме хвърчило. При нас имаше още много други деца. Хвърчилото се спускаше на широкия пред нас път. Отиде да го спуска Колю Митев, връстник на по-големия ми брат. Но какво стана изведнаж! Нещо падна като светкавица пред Коля, задимя, тресна и горкият Колю падна на 50 крачки далеч от нас. Ужасен гръм се разнесе. Това беше първият топовен гърмеж. Ние избягахме до дома. Колко такива гърмежи последваха един след друг! Изплашени, ние се втурнахме у дома. Къде са мама и тате? Няма ги, пръснали се да ни търсят. Те скоро се върнаха успокоени и всички заедно отидохме да гледаме от една висока съседна къща как се хвърлят топовете от Берекетската могила. Там имаше още много хора също да гледат. Как лицата им прежълтели и посърнали. Вижда се, че работата не ще да е отивала на добре, защото баща ни скоро ни хвана за ръце, повика майка ни и чрез съседната врачка бързо отидохме у дома. Подир едно малко съвещание тате и мама решиха да отидем по-навътре в града, понеже нашата къща се намираше почти на южния край на града. Излязохме на улицата всички - баща ни, майка ни, по-големият ми брат, аз и още едно по-малко братче, носено от майка ни, защото не можеше да върви, макар и да беше на 4 години. Каква навалица по пътя! Всички прежълтели. И бягат нагоре. Викове, охкания! Майки търсят децата си. Бащи тичат да търсят жените и децата си! Стигнахме до мегданя на черквата "Св. Никола". Аз цял потънах във вода. Не беше малка горещина. Часът имаше 11 преди обяд. Навалицата беше непроходима. Влязохме в една приятелска на баща ни къща, разположена на източната част на мегдана, в къщата на Деча Георгиев.
Чудна работа! Сам домакинът със синовете си товари кон и се готви да бяга, а баща ни ни остави тука със заповед никъде да не мърдаме. По едно време чух бай Дечо като каза на баща ни:

"Иванчо, бягай. Друго спасение няма!" И продължаваше трескаво да товари коня си.

"Къде ще бягате!", пита баща ни. "Там ще ви достигнат и ще ви избият. А ако е съдено да ни колят, то и тука, и там все едно е. По-добре тука. Нека се покажем мирни граждани".

Баща ми се е надявал на пословицата: "Покорна глава сабя я не сече". Бай Дечо не ни чуваше, той продължаваше да товари коня си.

Нима ще ни колят? Аз се разтреперах. Бях виждал дотогава само кокошки как се колят. Нима нас като кокошките? Зъбите ми затракаха. Топовете продължаваха да гърмят...

През февруарий 1878 г., когато Русия окончателно надви Турция, ние се завърнахме от пленението. Тъмно в зори, през един февруарски ден, стигнахме до града. Какво сърцераздирателно зрелище представляваше изгорелият град с щръкналите си голи зидове! Връщаха се около стотина жени с нас. Плачът и риданията на тези сироти нямаха край. За отчаянието нямаше утешение! Едни други се заливаха с вода, за да се свестяват...

-www.vestnikataka.bg/2014/07/137-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5/